|
През последните няколко десетилетия в българската историческа и археологическа литература намира разпространение терминът “замък”. Той не се среща както в писмените извори от епохата на българското средновековие, така и в лексикалния състав на българския език до края на XIX в. Самата дума има славянски (най-вероятно западно) произход, като един от първите, които я въвеждат в България е чехът К. Иречек по отношение на крепостта Баба Вида. ”Замек, замки” означава затворено (укрепено) място, “чието преносно значение се използва за определяне на укрепено жилище на средновековен владетел или феодал” (Вълов 1987, 48-49). Според И. Срезневски в староруския език “съществуването на тази дума е ясно от производните” замъкнути, замъкну - затварям (Срезневский 1958, 929)).
Като основни белези на феодалните замъци в българската литература се определят “пръстеновидна система на дворцово строителство със собствено укрепление” (Ваклинова 1982, 260), като се изтъква, че България през XII-XIV в. се възприема по-архаична резиденциална форма – укрепени замъци, докато в Западна Европа започват да се строят градски дворци (Ваклинова 1994, 261). При все това обаче, изглежда такива процеси са започнали да протичат и в българската градска среда през XII-XIV в. Така, в значимите градски центрове тук също са били издигани укрепени замъци в Търново, Червен, Ловеч, Мелник (Ваклинова 1982, 260-261).
Изказано е мнението, че в българската действителност от XI-XII до XIV в. това явление е “социално-историческо, стопанско-политическо”, явление свързано с “епохата на развития феодализъм в българските земи”, обусловил започването на “процес на формиране на феодални замъци” (Овчаров, Д. 1987, 8). С други думи, счита се “замъците са пряко свързани с ежедневието и потребностите на изтъкнатите представители на феодалната класа” (Вълов 1994, 35). Дистанцирайки се от тези донякъде теоретични постановки, следва да се заключи, че често с “замък” в българските научни съчинение се нарича “един от главните елементи на средновековния град от XII-XIV в.”-”укреплението в най-високата част на хълма”, на който той обикновенно е били изграждан. При това се счита че“основното предназначение на тези вътрешни крепости е за последна защита на живота и ценностите на бранителите при нападение (Овчаров, Н. 1995, 34), като според разположението им те могат да бъдат разделени на “дворцови” замъци, принадлежащи на управляващата династия, и “провинциални”, принадлежащи на по-ниско стоящата част от аристокрацията (Джамбов 1992, 18).
Библиография:
Ваклинова, 1982: Ваклинова, М. Дворците в средновековна България. В: България 1300. Институции и държавна традиция, II. София, 1982
Ваклинова, 1994: Ваклинова, М. Преславският дворец (Главните дворцови постройки през столичния период). В: Историко-археологически изследвания. В памет на проф. д-р Станчо Ваклинов. Велико Търново, 1994
Вълов, 1987: Вълов, В. Баба Вида - замък на владетелите на средновековния Бдин. В: Средновековният замък в българските земи (XII-XIV) век. Сопот, 1987
Вълов, 1994: Вълов, В. Сравнителни данни за замъците през Първата българска държава (VIII - XI в.) В: Историко-археологически изследвания. В памет на проф. д-р Станчо Ваклинов. Велико Търново, 1994
Джамбов, 1992а: Джамбов, Ив. Замъкът в Средновековна България. Традиции и влияния. - Археология, 1992, 3
Овчаров, Н. 1995: Овчаров, Н. Град и замък на Балканите (XII-XIV в.) - въпроси на типологията и терминологията. - Векове, 1995,
Срезневский, 1958: Срезневский, И. Материалы для словаря древнерусского языка, I. Москва, 1958
|
