Bazileus.eu

Въпросът за града на българското средновековие обхваща широк кръг от проблеми около възникването, отделните типове и същността на тези основни укрепени центрове на средновековната епоха.
В средновековните български земи “в обстановката на постоянни военни конфликти, набези и грабежи, всеки град е бил преди всичко крепост.” Ето защо в наративните извори големите градове са били наричани крепости (фрурион и oppidum),  независимо от това, че са били “административни, политически и църковни центрове”. Често средновековният автор е определял произволно  описваното от него укрепено селище като фрурия (крепост, укрепление), полис  с производните му полихнион, и др.,  и поради това не е оправдано класифицирането им само по писмени извори (Гагова 1995, 18). Поради това рязка граница между градове и крепости-градища не може да бъде прокарана, тъй като те (най-вече първите) са се намирали в процес на развитие (Цанкова-Петкова 1980, 57).

През последните няколко десетилетия в българската историческа и археологическа литература намира разпространение терминът “замък”. Той не се среща както в писмените извори от епохата на българското средновековие, така и в лексикалния състав на българския език до края на XIX в. Самата дума има славянски (най-вероятно западно) произход, като един от първите, които я въвеждат в България е чехът К. Иречек по отношение на крепостта Баба Вида. ”Замек, замки” означава затворено (укрепено) място, “чието преносно значение се използва за определяне на укрепено жилище на средновековен владетел или феодал” (Вълов 1987, 48-49). Според И. Срезневски в староруския език “съществуването на тази дума е ясно от производните” замъкнути, замъкну - затварям (Срезневский 1958, 929)).