Приятели
| Градът |
| Петък, 30 Април 2010 07:10 |
|
Въпросът за града на българското средновековие обхваща широк кръг от проблеми около възникването, отделните типове и същността на тези основни укрепени центрове на средновековната епоха.
Счита се, че “укрепеният на хълм град” се появява масово на Балканите през втората половина на XII в.”, при което често са използвали останките на ранновизантийските крепости (Овчаров, Н. 1995, 32-33). Поради обстоятелството, че градовете от XII-XIV били все още свързани в значителна степен със земеделското и скотовъдното производство (Ангелов, Д. 1990, 176), съществуват дискусионни моменти при тяхното отделяне от останалите видове селища. Според прилагания през голяма част от втората половина на XX в. в българската историческа наука исторически материализъм градът се появява вследствие на разделение на занаятите от селското стопанство, при поява на постоянен търговски обмен, частна собственост върху средствата за производство и формиране на класи и държава (Popov 1984, 63). От тази гледна точка “градът е населено място, което се различава от селото по преобладаването на неаграрно население, обособило се в резултат на отделянето на занаятите от земеделието”. При това занаятите и търговията се смятат за “безусловно необходими”, но се изтъква и ролята му на административно-политически, военен, култов и културен център (Рашев 1994, 171). През последните години бе изказано становището, че това определение следва да се отнася към западноевропейския феодален град, и че използването му и към средновековния град въобще е погрешно, тъй като тези характеристики са типични за развитата фаза на града, но не и за етапа на зараждането му. Всъщност, на този етап невинаги занаятчийската му функция е най-изявена (Рашев 1994, 171), като по-скоро в началния периода на развитието си градът представлявал преди всичко военно-административен център (Рашев 1987, 34). От гледна точка на тези обстоятелства последният изследовател подкрепя определението изказано от О. Болшаков и В. Якобсон, според което градът е “населен пункт, основната функция на който е концентрацията и преразпределението на принадения продукт” и който първоначално може да има и предимно военно-административни или други функции (Рашев 1994, 172, 175). В историческата литература отдавна е отбелязана пряката връзка между оформянето на града и изграждането на укрепителната му система, като неотделим и типичен негов белег, свързан често със самото му формиране, като някои градовете се образували около крепост, където при опасност населението намирало закрила (Тъпкова-Заимова 1956, 40-41). Освен значението на отбранителни съоръжения от военно гледна точка, наличието на крепост е било свързано и със заселването на занаятчии, търговци и земеделци, които образували подградието, което разраствайки се образувало града (Лишев 1970, 21-22). Всъщност, отдавна е отбелязано, че много от факторите, които се сочат като причини за възникването на градовете, се явяват в действителност техни следствия. Белезите на града, като: квартали, съобщителни артерии, а също тези от социално-правен, административен и политически характер са по-често следствие от концентрацията на население, породена до голяма степен от сигурността, предоставяна от укрепленията му и от резидиращите в нея представители на властта. Следва да се отбележи, че, главно поради тази причина, типичните черти, характеризиращи града като отделна селищна единица в началото на зараждането му не са едновременни с него, и не са едновременно с това и причини за неговото зараждане. Така, дори се твърди, че освен съсредоточаването на население и изграждането на укрепителна система не съществуват други причини, дори и потенциални за възникването на града (Михайлов 1982, 136), като “първият и най-съществен белег на средновековния български град е неговата укрепителна система (Михайлов 1983, 189). Дори в случаите на възникване на градове около резиденции на политическата власт, град там е възниквал само след достигане на определена концентрация на населението (Михайлов 1982, 137). Като пример в полза на това становище може да се посочи селищното развитие на Плиска. Първоначално това селище представлявало укрепено поле, или по-точно укрепена група от селища, имащи общ център, на който те са били подчинени (Миятев 1949, 263) - кампос или “укрепен дворец и поле на събиране на войската” (Рашев 1995, 12). Постепенно, с развитието му като владетелска резиденция, имаща основно административно-политически функции (Рашев 1994, 175), с естественото събиране на население около този „концентриращ” център на сигурност и богатство, там постепенно се разгръщат типичните белези на града (занаятчийски производства, търговия, културни институции). Такова е и постепенно развитие на Плиска като град, при който в укрепената с крепостни стени площ са били съсредоточени управленските функции, а вън от нея са били развивани производствени и търговски дейности (Чангова 1975, 85). Представената бегло дотук картина на възникване на “градът” в средновековна България не се намира далеч от общия модел на развитие на града в Европейското средновековие. Там неговото раждане се извършва най-често около резиденциите на владетелите, или на важни пресечни точки на пътищата между тях. Постепенно тези ключови пунктове станали средоточие на власта, и на специфични функции - производствени и пазарни, духовно-религиозни и художествено-творчески. Успоредно с тяхното осъществяване, формиращото се населеното място започнало да организира структурата си, концентрирайки отделните групи от своето население и свързаните с тях дейности в отделни квартали. Така постепенно се създали „организирани условия за производство и обмен на необходимите за живота средства за съществуване. Обикновенно криещо се зад защитни стени, неизменно увенчани от цитаделата на господаря, обществото е обединено от общи цели и интереси” (Ваклинова 1995, 3). |
