Bazileus.eu

Една от най-големите задачи стоящи пред българската морска история е откриването на първите опити за корабоплаване на българите през средните векове. Досега при разглеждането на тази тема традиционно се  посочва липсата на почти всякакви данни за съществуването на българско морско корабоплаване през този период, особено през ранното средновековие. В настоящето изследване ще се опитаме да преразгледаме отчасти това становище използвайки известията, с които разполагаме, за съществуването на тръстикови плавателни средства у българите, използвани от тях във военните действия срещу Византия през 539 и 558 г. (Рашев 1982:47-48).

През 539 г. , както съобщава Прокопий Кесарийски (ГИБИ 1958: 111), българите нахлули във Византия, достигайки до крепостните стени преграждащи Цариградския (Анастасиевата стена) и Галиполския полуострови. Поради непристъпността на византийските укрепления опитите за овладяването на стените преграждащи пътя за по-нататъчно настъпление не се увенчали с успех. Трудностите възникнали при фронталните атаки срещу преградните византийски стени били преодолени чрез използването на изненадващ маньовър целящ заобикалянето на византийската отбрана. При него част от българите преминали с помоща на  неуточнени плавателни съдове Сароския залив (между устието на Марица и Галиполския полуостров) дебаркирайки в тила на противника. Според Прокопий Кесарийски  “По този начин те се озовали отвъд Дългата стена, нападнали неочаквано ромеите в Херсонес (Галиполския полуостров, бел. Я.В.), избили мнозина и заробили почти всички. А малцина преминали протока между Сестос и Абидос (Дарданелите), опустошили селищата на Азия, после се завърнали в Херсонес и заедно с останалата войска и цялата плячка се оттеглили в земята си”.(ГИБИ 1958:111). При изпълнението на този, очевидно предварително замислен план, българите, според византийския извор извършили три прехвърляния през значителни водни пространства, две от които по своя характер представляват  мащабни морски десанти. За съжаление сведенията с които разполагаме не дават представа за вида на плавателните средства използвани от българите, а също и за техните мореплавателни умения. Повече информация в тази насока ни поднася описанието на един от следващите  походи срещу Византия, този на кутригурите от 558/559 г. (Златарски  I 1994: 65-66), (Петров 1981:107-108) оставено ни от Агатий Миринейски. По същество ходът на бойните действия от кампанията през тази година не се е отличавал почти с нищо от войната през 539 г. Както тогава, така и сега стремителното българско настъпление изтласкало ромеите зад техните укрепления преграждащи шийките на Цариградския  и Галиполския полуострови. Невъзможносттта за превземането им отново подтикнала българите към опит за заобикаляне на стените по море, завладяване на Галиполския полуостров и последващо прехвърляне в Азия, както през 539 г. Според Агатий Миринейски водачът на кутригурите “Заберган, окрилян от надежда за успех, си мислел, че щом завземе защитната стена и проникне зад нея, ще може да завладее по-бързо и морето. При това си въобразявал, че ще дойдат при него много кораби, ще премине в Азия, като преплува извънредно лесно протока, който е много тесен и се набраздява от не твърде буйни вълни, веднага ще опустоши Абидос и ще ограби митницата му”. (ГИБИ 1958:187), (превод на В. Бешевлиев). За щастие тук византийският автор детайлно преставя конструкцията и начина на управление на българските плавателни средства използвани при опита им за достигане на вражеския бряг. Според Агатий Миринейски  българите “събрали колкото може повече тръстикови стъбла, твърде дълги, доста яки и извънредно дебели, нагласили ги добре и като ги свързвали с върви и усукана вълна направили много вързопи. След това поставили отгоре напреки като някакви яреми прави греди, а също и дъски, и то не в непрекъснат ред, а само по краищата на вързопите и по самата им среда и като ги стягали с по-големи въжета, съединили ги и ги свързали съвсем плътно. Така три или повече вързопи образували един сал, който бил достатъчно широк, за да побере четирима души, и толкова дълбок, за да носи със сигурност товара си, като бил при това достатъчно лек за да не потъва. Такива именно  салове построили не по-малко от сто и петдесет. А за да плават по-добре, варварите извили и прегънали малко предните им части нагоре във вид на корабен нос, и като наподобили предните и задните части на кораб, направили и на двете страни на саловете места за гребци, и тъй от само себе си оставили незаети от гребци двата им края”. ”На тях тогава се качили около 600 души и привързали с ремъци за бордовете им колкото може повече лопати. Те гребели при това някак несръчно и се отдалечавали колкото може повече от сушата…”. ”Те си мислели, че като плават така бавно в морето, лесно ще заобиколят извивката на стената, която се простира чак до откритото море”(ГИБИ 1958: 198-199). Този път обаче византийците вече очаквали българския десант. За тази цел те екипирали и поставили в засада двадесет многовеслени кораба, с които пресрещнали българите близо до брега на Галиполския полуостров. Съвсем естествено, в неравното морско сражение между транспортните плавателни средства на кутригурите (ил. 1) и бойните ромейски кораби, “тръстиковата флота” (израз на Агатий Миринейски) била напълно разгромена. В хода на битката специално въоръжените със сърповидни копия византийски моряци прерязвали въжетата съединяващи тръстиковоте снопи, от които били изградени българските плавателни средства, които се разпадали на  съставните си части. Така вторият български опит за воюване по море завършил с поражение, най-вече поради неосигуряването на българския десант с подръжката на бойни кораби. Очевидно българите не успели да пленят византийски военни кораби, а малкото време с което разполагали, и може би  липсата на достатъчно умения за строеж на дървени плавателни съдове не им позволили да построят такива. Също така, при повторния опит за преминаване на Сароския залив, българите не успели да изненадат отбраняващите се ромеи. Поучени от горчивия си опит от преди деветнадесет години византийците съумели да организират резултатен отпор на българската атака откъм морето. Поради тези причини през 558/559 г.  не бил достигнат пълният успех на морските десанти от 539 г., които представляват първите известни бойни действия водени от българите по море.

Най-важния въпрос, стоящ за разглеждане относно българските десанти, е въпросът за плавателните средства използвани при тях. Въпреки, че за войната от 539 г. не разполагаме с преки данни за техния характер пълната аналогичност на приомите използвани от българите тогава с действията им при морското сражение през 558 г. предполага използването на подобни по вид тръстикови салове - “кораби” (основанията за използването на този термин поради голямата сложност на въпроса няма да бъдат разглеждани в настоящата статия). Това личи от изходната точка на отплаване - тракийския бряг намиращ се в близост с покритите с тръстика делта на  р. Марица и блатата около тях. Очевидно голямата достъпност на тръстиковия материал и лесната му обработка са подтикнали българските бойци към строежа на тръстиковата им “флота”. Наред с тези причини прави впечатление сложното устройство на десантните средства на българите, представено ни от византийския автор. Според нас това устройство изключва възможността използването на тръстикови плавателни средства от българската войска да бъде обяснено само с лесния им строеж. Изглежда, че тук трябва да търсим не случайно хрумване на българите,  а традиция имаща своите исторически корени. Ето защо в следващите редове ще разгледаме появата, конструкцията и начина на плаване с тръстикови кораби в световната корабостроителна традиция, сравнявайки я с българския опит.

Може да се твърди, че  тръстиковите лодки, заедно с лодките направени при издълбаването на дървен ствол и дървените салове са първите плавателни средства използвани от човека. ”Изкуството на Стария свят недвусмислено показва, че в средиземноморските страни първият вид дървен кораб се е развил от по-ранна форма на тръстикова лодка. Тръстикови лодки и изображения на тръстикови лодки  са открити навред из Средиземноморието - от Месопотамия, Египет, бреговете на днешна Сирия, Ливан и Израел, през Кипър, Корфу, Малта, Италия, Сардиния, Либия, Алжир, та чак отвъд Гибралтарския проток и по атлантическия бряг на Мароко.” ”Повечето от тези сърповидни съдове са разполагали с многочислен екипаж, до петдесет души и повече”. Поразително впечатление прави фактът, че първите дървени кораби до един имитират формата на папирусовата лодка и то в детайли, дори устремената дъга на носа и кърмата е същата…”. (Хейердал 1983: 15-16;18 ;22); (Ханке 1984: 17), (Хейердал 1982: 13). Ако се върнем при описанието на конструкцията на българските десантни средства ще забележим, че в него изрично е спомената последната подробност, като се твърди, че по такъв начин те се доближавали по своя външен вид до съвременните им византийски кораби. С оглед на представените по-горе данни  действителното положение е точно обратното. Не тръстиковите кораби използвани от българите са наподобявали дървените кораби на ромеите, а самата византийска (а и световната) корабостротелна традиция е следвала тръстиковите образци датиращи около 5-7 хил. години по-рано. Извиване на носовете на дървените кораби назад е напълно излишно при тях и изчезва напълно през епохата на Великите географски открития. Така представени, тръстиковите лодки на българите не представляват примитивни салове направени от неуки строители, а са представители на една, макар и през VI век като цяло вече отминала, епоха в световното корабостроене. (тръстикови лодки продължават да се строят дори и в Европа до наши дни.). По своето устройство, както ги описва Агатий Миринейски българските тръстикови лодки с високо издигнатите си носове са били специално пригодени за плаване при високи морски вълни. Нещо повече, от оставеното ни описание личи, че извити са били не само носовите, но и кърмовите им части (ил. 1), подобно на византийските кораби (Pryor 1988:30), с което се е увеличавала още повече тяхната устойчивост при силно вълнение. Още в древен Египет корабостроителите извивали кърмата на строените от тях кораби опъвайки въже като струна между нея и средата на корпуса. По такъв начин се избягвало пречупването на две на кораба в случаите, когато той с носа и кърмата стъпвал върху две вълни увисвайки в средата. Подобна опасност съществувала и при издигането на корпуса му в средата на гребена на вълна, при което двете му крайни части са пропадали от двете и страни. Опънатото въже от кърмата до средата на кораба действало като пружина,  която запазвала целостта на гъвкавия тръстиков корпус връщайки в нормално положение кърмата на кораба в подобни случаи. Показателно е, че такъв ефект на пречупване на тялото на кораба на две от “вълни убийци” съществува само при кораби с по-големи размери, докато за лодки с малка дължина намиращи се винаги върху една вълна тя практически не съществува. В разглеждания от нас случай не е ясно дали в кърмовите части на кутригурските тръстикови ладии се е използвал този приом. В случай, че при тях се е прилагала подобна предохранителна мярка, то това би поставило въпроса за техните действителни размери. В описанието с което разполагаме е казано ясно, че във всяка от тях са се побирали  само четирима човека. При все това налице са данни, които насочват към мисълта, че тук става дума само са войните, които лодката е превозвала освен допълнителния екипаж и товар. На първо място в извора е споменато, че от двете страни на лодката българите поставили колкото може повече лопати - гребла, сведение което показва че освен четиримата бойци в лодката са били качени и допълнителни гребци. На второ,  лодките са били покрити с дървена палуба, обстоятелство което би било странно ако на нея се разполагаха само хора. Предвид конния начин на воюване на българите през тази епоха е много  вероятно на тръстиковите лодки да са били превозвани и бойните коне на българите (макар разбира се не може, поради мълчанието на извора, да се твърди категорично). Само така би се оправдало изграждането на дървена палуба покриваща тръстиковите снопи на лодката, които биха били повреждани от конските копита. Така би бил обясненен и бързият успех на българските войни при завземането на Галиполския полуостров през 539 г., както би се изяснило странното обстоятелство, че при сложната си конструкция и очевидно немалки размери тръстиковите лодки на българите побирали само четири човека. По всичко личи, че в случая става дума не за примитивни салове или лодки, а за тръстикови ладии - кораби имащи значителни размери, представляващи, поради лесния си начин на строеж, идеално десантно средство. Естествено при обосноваването на изложената гледна точка следва да се вземат предвид  конструктивните особенности на тръстиковия кораб с оглед на неговата товароподемност, устойчивост, както и техническите особености на строежа му. В това отношение най-представителни са данните получени при експерименталните плавания на Тур Хейердал с тръстиковите кораби “Ра I“, “Ра II“ и “Тигрис”, с първите от които норвежкия изследовател на два пъти пресича Атлантическия океан. Според него  те са били построени от около 250- 300 хиляди тристикови стъбла с общо  тегло 12 тона (Хейердал 1972:91-92), с дължина за “Ра II” 9 м. при ширина 4 м (Хейердал 1982: 106-107). Това количество тръстика се оказало достатъчно за да носи 8 души с  “тонове полезен товар”(Хейердал 1972:199), въпреки частичното поемане на вода от тръстиковите стъбла, за период от два месеца в условията на океана. Като основен извод от плаванията си норвежкият изследовател заключава, че тръстиковите кораби имат по-голяма устойчивост и товароподемност от дървените кораби със същите размери (Хейердал 1983:36). Приведените тук данни от тези експерименти показва, че даже и тръстикова ладия с неголеми размери, която би могла да бъде построена за няколко дни от екипажа си, би могла, даже и при по-силно вълнение да пренесе голям товар (възможно и коне) на голямо разстояние. Нещо повече, при плаването на “Тигрис”, тръстиковият кораб с водоизместимост 50 тона и дължина 18 м. е бил задвижван с гребла от 8 човека (Хейердал 1982:252). Приведените тук факти показват, че дори  и четиримата бойци, качили се на всеки тръстиков “сал”, са били достатъчни за да придвижват ладия с достатъчно големи размери за да се осигури място за коне и оръжие, макар че по-вероятно да изглежда на всяка от тях да е имало и допълнителни гребци. 
Пълният успех на морските десанти през 539 г., както и мащабите на морското сражение от 558 г., за постигането на победа в което на византийците бил необходим флот от двадесет бойни кораба, показват,  че българите от VI век имали значителни традиции в морското корабоплаване. Анализът на походите от двете години ни представя войска познаваща и използваща морето в своите походи. Както съобщават византийските извори при възникнала необходимост българите са можели без затруднения да екипират бързо и да управляват в морски условия голям брой плавателни средства, в чиято конструкция се проследява вековна корабостроителна традиция.
Десантите от 539 са  първите известни бойни действия на българската войска по море. Извършени в близост до Константинопол и до силния византийски флот, при сложни условия за навигация, те са факт който показва, че на българите от тази епоха не са липсвали знания и опит за воюване по море. Продължаването на изследванията върху българската морска история през средните векове несъмнено би довело до значителни открития в тази област.