|
Надписът е изсечен върху голяма, разцепена днес на две мраморна колона със запазена височина 1.45, ширина 0.81 и дебалина 0.48 м. Според жителите на с. Сюлейманкьой (днес с. Сечище до град Нови Пазар), тя е била пренесена от развалините на дворците в Плиска.Сега от обширния някога надпис са запазени напълно или частично 17 реда текст, който, според издаването му от В. Бешевлиев с известни допълвания гласи (Бешевлиев 1992: 164-173):
...съобщение...и изпратиха...сключиха мир за 30 години. Първата от уговорените 11 глави се отнася до земята. Тя трябва да бъде от Девелт до Потамукастел (?) и между... (двата Авролева?), и до многото мостове, и между Валзина и Агатоники..., и до Констанция, и до Макри ливада... и до планината... Дотам стана определянето на границата. Втора глава за славяните, които са под императора: те трябва да останат така, както бяха заварени, когато започна войната. Трета глава за останалите славяни, които не са подчинени ... (на императора?) в крайбрежната област: той ще ги върне в селищата им. Четвърта глава за пленените християни и за заловените..., а за турмарсите, спатариите и комитите: ще даде..., а за обикновената войска душа срещу душа. За заловените извън крепостите ще даде два (или две хиляди?) бивола, ако...селата. Ако е избягал стратег…
Представеният в надписа мирен договор несъмнено е споменатия и от византийските извори 30-годишен мирен договор, сключен между България и Византия в началото на управлението на хан Омуртаг и при василевса Лъв V Арменец, най-вероятно през 815 г. Едва ли обаче, както счита В. Бешевлиев, този надпис представлява само извлечение на задълженията на Византия от текста на договора, сключен между двете страни (Бешевлиев 1992:174), тъй като последната от запазените му глави се отнася до избягалите, очевидно на българска служба византийски стратези, чиито статут или връщане е трябвало да бъде уреден впоследствие от българската страна. Наистина, като победена, Византия според договора е поемала по-голямата част, и то по-тежките задължения, като изплащането на откуп за пленените ромеи. Също така, според него очевидно Империята е поемала задължението да се съобразява с подвластните ù славяни, които явно вече са се намирали под закрилата на Българската държава. Нещо повече, според договора във византийската причерноморска територия продължили да живеят славяни, неподчинени на императора, на които той е трябвало да позволи да се завърнат и живеят свободно в своите селища. Освен тези клаузи, безпорно най-интересна е главата от договора определящ границата между Византия и Българската държава. Според нея тя започвала на изток от крепостта Девелт, разположена до представляващото тогава морски лиман Мандренско езеро. На запад тя преминавала покрай друга крепост, чието име, макар и много повредено, може да бъде възстановено като Перамокастел или Потамукастел – крепост, намираща се вероятно до Средечката река. След това граничната линия минавала между два едноименни или еднородни географски обекта – например реки или височини. Всъщност, името на нито един от тях не е запазено в надписа, като все пак възоснова на съвсем слаби следи от начална буквата А или Х на едно от тях се счита че това са били възвишенията Авролева, отъждествявани днес с възвишенията Бакаджици, между които минава земления вал Еркесията (Бешевлиев 1992: 168). Тези възвишения се споменават с имената Гористия и Голия Авролева от Теофан във връзка с незавършилото с битка седемнадесетдневно противостоене на българската войска, предвождана от хан Кардам и византйската войска, водена император Константин VI през 796 г. (Златарски 1I, 244-245). После границата достигала до някаква пълноводна река, на която имало направени много мостове – несъмнено Тунджа. Нататък тя продължавала в западна посока към споменатата само тук Валзина, а след това към известния и от други извори важен градски и епископски център Агатоники, локализиран при с. Оряхово, Свиленградско. Впоследствие трасето достигало река Марица при намиращата се до Симеоновград крепост Констанция, като след това, преминавайки реката, достигало до Дългото поле – на гръцки Макри ливада, а на турски преведено като Узунджово, при известното едноименно съвременно село, намиращо се на север от Хасково. След този пункт границата достигала някаква планина, от името на която в надписа е запазен само краят „..мон”, име което обикновенно се допълва като Хемус (Емон) (Бешевлиев 1992: 196-170), без това отъждестваване да може се подддържа със сигурност. Но дори и това предложение, изказано за пръв път от Ф. Успенски, да е вярно – то следва да се има предвид, че през средновековието с това име е бил обозначаван цял комплекс от планини, в който влизали не само Стара планина и Средна гора, а понякога и Странджа (Гагова 1995: 261) и дори части от Родопите. Поради това засега точното възвишение, до което достигала границата не може да се определи, като най-вероятно, както предполага пръв В. Златарски, това е някой връх от Източните Родопи. Според надписа, трасето на граничната межда било определено до него, като едва ли може да се приеме, че нататък границата не била маркирана тогава, защото повтаряла старата българо-византийска гранична линия, която отивала в северна посока към южните склонове на Средна (Сърнена) гора и Стара планина (както счита В. Златарски (Златарски 1 I: 301). Така, на първо място, ако старата границата е била запазена без измения в този участък, то това следваше да бъде упоменато в надписа, където обаче е написано ясно, че по-нататък границата е останала неопределена точно. Най-вероятно това се дължало на преминаването ù по-нататък през високопланински територии, населени с обитаващите я тогава, васални било на България или на Византия, славяни – земи, обозначавани в изворите като славинии. На второ място, възприетото понастоящем завиване на българо-византийската граница след района на Симеоновград и Узунджово право на север би обезмислило напълно от военна гледна точка несъмнено съществуващият тогава землен вал Еркесия. В такъв случай неговият западен фланг би останал напълно незащитен за нападение в гръб от страна на евентуалните византийски гарнизони, разположени земите на Горнотракийската низина. Ето защо, едва ли може да има съмнение, че с 30-годишния мирен договор земите на цяла Северна Тракия преминали във владение на Българската държава заедно със своите крепости. Най-вероятно между тях бил и Пловдив, за който без сериозни основания (основавайки се само на известието на един първобългарски надпис, съобщаващ че хан Маламир се срещнал с жителите на Филипопол), се счита че бил присъединен към България едва през тридесетте години на IX в. (Златарски 1 I: 336).
Библиография:
Бешевлиев, В. 1992: Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. София, 1992
Гагова, 1995: Гагова, Кр. Тракия през Българското средновековие. София, 1995
Златарски 1 I: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I. Първо българско царство. Част 1. Епоха на хуно-българското надмощие.
|
