Приятели
| Крепости и крепостно строителство между Дунав и Стара планина през XI – XI в |
| Неделя, 10 Януари 2010 10:07 |
|
Настоящият дисертационен труд е посветен на развитието на крепостното строителство и съоръжения в българските земи между Дунав и Стара планина през един сложен и недостатъчно проучен, както в историческо, така и в археологическо отношение, период от българската история като XI-XII в. Намирайки се между двете най-значимите епохи от съществуването на българската средновековна държава и обусловеното от тях крепостно строителство, той се явява онова свързващо звено между тях, без познаването на което трудно биха могли да бъдат изяснени както “залезът” на Първото, така и възникването на Второто българско царство. Крепостите, разположени между Дунав и Стара планина през XI-XII в., заемат важно място в хода и тенденциите на политическите процеси, протичащи в тази област, с които те са пряко свързани.
Каталог Основна фактологическа база, върху която се опира текстова част на дисертационния труд, представлява неговият каталог, в който са представени, възможно най-кратко в 94 фиша, над сто крепости. Фишовете от каталога са организирани в единна номерация, по азбучен ред, като в нейните рамки те са обособени в четири раздела: 1. Крепости, датирани със сигурност през периода XI-XII в., 2. Нелокализирани със сигурност крепости, 3. Крепости-аналози, изградени или само използвани в съседните на разглежданата област територи, 4. Крепости, за които липсват достатъчно основания за отнасянето им към разглежданите две столетия. С това подреждане се целеше градирането на фишовете, съобразно на степента на значимост на информацията от тях, тръгвайки от най-важните и сигурно датирани паметници и достигайки до несигурно датираните паметници. Основен текст Основният текст на дисертацията се състои от въвеждаща глава, две основни части, засягащи всяка двата основни периода на крепостно строителство между Дунав и Стара планина през XI-XII в. (1000-1092 и 1092 – до края на разглеждания период) и заключителна глава, в която се обобщават основните изводи на изследването: Въвеждаща глава – Досегашни археологически проучвания, формулиране на темата, целите и задачите на изследването. Определяне на географския и хронологическия обхват. Структура и методи на изследването. Използвани термини. Предшествениците – крепостно строителство в областта от XI до X в. Въвеждащата глава започва с кратък преглед на досегашните археологически проучвания върху средновековните крепости между Дунав и Стара планина, съществували през XI –XII в., като са представени и някои основни, обобщаващи изследвания, върху историята и археологията на българските земи, и в частност Подунавието, през XI-XII в. Впоследствие се преминава към формулирането на темата, целите и задачите на започнатото изследване, с представяне на разглежданите паметници, с техните отличителни характеристики, като разположение, планировка, архитектурно изграждане (включително строителни конструкции и техники на градеж), вътрешното им застрояване, а също основните проблеми, възникващи при изследването и датирането им. На второ място, оттук следва да се разгледат възможностите за отбрана и командно-тактическа връзка между крепостите, както и евентуалното стратегическо значение на отделни групи от тях, като се имат предвид и (на трето място) икономическите и демографските възможности и строителна култура на контролиращите областта военни сили, а също и традициите на тяхното организиране. След това се пристъпва към определянето на конкретните цели и задачи, с основна цел - възможно най-комплексното разглеждане на крепостите в Подунавието през XI-XII в., с оглед на тяхното архитектурно изграждане и военно-административна роля, при отчитане на конкретните условия на функционирането им. При нейното достигане, като следваща цел стои и направата на опит за разкриване на връзките и взаимовлиянията между съществувалите крепости в Подунавието през XI-XII в. и историческото развитие на тази област. За успешното достигане на тези цели могат да се поставят следните задачи за разглеждане: 1. Идентифициране, измежду стотиците средновековни крепости в областта, познати от писмените извори, археологическите разкопки или обхождания, на тези от тях, които определено могат да бъдат датирани във времето между началото на XI и края на XII в.; 2. Събиране, доколкото е възможно, на достъпната информация, известна за тях и нейното организиране по подходящ начин в каталог.; 3. Осъществяване, на базата на тази информация, на критичен преглед на изказаните до този момент тези, мнения и хипотези относно проблемите на тези паметници, и отхвърляне на онези от тях, за които няма достатъчно доказателства в емпиричния материал.; 4. Анализиране на наличната информация за известните крепости от XI-XII в., въз основа на събраните сигурни данни и съобразявайки се с досега изказаните мнения, а също и с подходящи аналогии от съседните области на Византийската империя, и направата на оправдани изводи относно техния характер и развитие.; 5. Сравняване на направените изводи с хода на политическите събития в областта през разглеждания период, както и със съпровождащите ги етнически и културни промени и проверка на съществуващите становища за историята на земите между Дунав и Стара планина през XI-XII в. След разглеждането на темата и на нейните проблеми, цели и задачи, следва да се поставят и ясни географски и хронологически граници на изследването, като при това, поради неяснотите около админстративните, а и политическите граници през периода, се предпочете следването на естествените природни граници, отделящи Подунавието – река Дунав от север, Черно море на изток, билото на Стара планина на юг, и на запад вододела между реките Тимок и Морава. Що се отнася от хронологически обхват, трайното завладяването на крепости в областта, започнато от Византия към 1000 г. и превземането на последната византийска крепост на север от Стара планина от цар Калоян два века по-късно, дават ясни и съвпадащи почти напълно с периода XI-XII в. времеви граници, определени и от конкретни и важни за тези земи политически събития. При последващото определяне на структурата на изследването, поради тясната връзка на разглежданите паметници с историята на областта, бе предпочетен именно хронологическия (исторически) принцип на структуриране, поради непосредствената връзка на крепостите с епохата на съществуването им, определяща етапите на изграждане, разрушаване, изоставяне или използване на отделните паметници, пряко участващи в голяма част от хода на събитията в областта между Дунав и Стара планина през XI-XII в. Освен това, използването му позволява естественото свързване на протеклите исторически събития с измененията във темповете на строителство на крепости или тяхното функциониране, като основната част на изследване, е разделена на две части, съобразно с двата основни исторически периода от тези столетия: 1 Крепости и крепостно строителство в областта между Дунав и Стара планина от възстановяването на византийската власт около 1000 г. до деветдесетте години на XI в., и 2. Крепости и крепостно строителство между Дунав и Стара планина от деветдесетте години на XI в. до окончателното освобождаване на Подунавието от властта на Византия през 1201 г. Естествено, след структурата, следва да бъдат избрани самите методи на изследването, избор, свързан и с някои теоретични, а и конкретни проблеми – на първо място въпросът за подбора на фактите, при което се възприе, че то следва да бъде основано само върху сигурни, доказани факти, а не върху предположения или допускания. Също така, тук възниква и въпросът за идентифицирането на крепостите, отнасящи се към XI-XII в., между стотиците крепости разположени в Подунавието. Разбира се, това може да бъде направено само на базата на доказани факти за всеки паметник, чрез използването на изведени критерии. След разглеждането на различните възможни варианти при конкретните случаи, стана ясно, че отделянето на крепостите, използвани през XI-XII в. от останалите паметници, следва, че само при засичането на повече от един (два или три) показателя (писмени извори, датиране на крепостните съоръжения чрез данните от археологическите проучвания и наличието на свидетелства за активен живот във вътрешността), с което може да бъде направена достоверна датировка на дадената крепост. Тук, в тази връзка възникнаха и теоретични въпроси - за осмислянето на археологическите факти по пътя за достигане до крайни заключения, както и за неизбежният субективния фактор, състоящ се освен проблема за подбора и достъпността на изходната информация, както и проблемът за избор на определена логика при направата на обосновани заключения въз основа на събраните и обработени правилно изходни данни. Основен при това бе проблемът за функцинирането или не на тези късноантични крепости (като например Одърци), в очертанията на които се откриват данни за интензивен живот през XI и (или) XII в., без да има категорични указания за използването на крепостните им съоръжения. При следване на една логика - (интензивен живот + в значителна степен запазена фортификация от по-ранна епоха=на крепост), те следва да бъдат причислени към крепостите, използвани през разглеждания период. При следване на друга логика - неукрепените селища през ранното средновековие са повече от действащите крепости, и следователно много по-вероятно е възникването на неукрепено селище върху руините на късноантична крепост, отколкото нейното възстановяване, крайният извод може да бъде изведен и в противоположната посока. Друг, практически проблем, свързан с избора на методи, са и самите мащаби на паметниците, свързани най-често със сложно пространствено устройство (архитектура, стратиграфски напластявания и намиращи се в тях находки), което в голяма степен отличава тяхното изследване в сравнение с откривания подемен археологически материал или по-малки проучвани структури, като гробове, жилища, отделни култови обекти и др., като почти винаги е свързано с липса на цялостно археологическо разкриване на отделни крепости, като често резултатите от тях не се публикуват или се публикуват непълно. Наред с особеностите на своите мащаби, изследването на крепостното строителство се сблъсква и с друг важен проблем - проблема за датирането на отделните обекти, свързан с проблема за стратиграфското (относително) датиране на периодите на използване и изграждане на крепостите. Такъв проблем е например, че основите на техните крепостни съоръжения при повечето случаи са вкопани дълбоко в терена, като само по изключение застъпват по-ранни пластове, като и се запазват най-дълго във височина, и твърде рядко биват покривани от други пластове, които биха указали времето на тяхното разрушаване. Същевременно следва да се отчита, при изграждане на нови крепости, и времето, нужно за натрупване на отчетлив културен пласт с материали, позволяващ датирането им. Всъщност, дори и при откриване на такива материали, проблем възниква и при използването им за датировката, като някои продължаващи дискусии върху точното датиране на сеченето на анонимни медни фолиси от страна на Византия през последните десетилетия на X и през по-голямата част на XI в., или обстоятелството, че разглежданите от нас крепости керамика трудно може да бъде датирана например по-точно в рамките на XII в., като използване на такива съдове може да се очаква и поне през първите години на XIII в. При така очертаните тероретически и практически проблеми пред изследването естествено се наложиха и използваните методи. Основно поради финансови причини методите, свързани с теренна дейност - метод на класически археологически разкопки, обхождания и дистанционни методи бяха използвани ограничено (бяха предприети обхождания на около 30 и разкопки на 3 крепости). Като основен в хода на изследването се наложи комплексният - (аналитичен или историко-аналитичен метод), с тясно свързване на сведенията оставени от писмените извори с резултатите от проведените археологически проучвания, при което бе възможно взаимното им проверяване и контрол. След изясняването на методиката се пристъпи и към разглеждането на проблемите на използваните термини, започвайки от термини употребявани от средновековните автори, според използваните езици – гръцки, латински и славянски (най-вече старо и средно български). При гръкоезичните извори бе отбелязано отново известното размиване на двата термина - полис и кастра (кастрон), при което на преден план са излезли военните функции на селищата, като почти всяка крепост е била наричана град, както и обратно. Друг термин - “астю” запазил своето първоначално значение на голям градски център – Велики Преслав. По-многообразна е употребата на полихнион и polisma, с които, по всичко личи, че са били обозначавани селища (винаги укрепени?), имащи по-малко значение от полисите докато използвания от Хониат “kwmopolewn” - село-град, най-вероятно е било укрепено. За разлика от полис и близките му и производни термини, доста по-ясен е смисълът на термина фрурион у византийските автори, използващи го в смисъл на крепост. През XI в. във византийските съчинения се появява още едно название за крепос - “кула”, което е от арабско-турски произход. Към видовете укрепени селища следва да се прибавят и лагерите на степните нашественици - печенеги, узи и кумани, наречени от Михаил Аталиат “έπαύλεις” - оградени, укрепени селища на скотовъдно население, а възможно и някои запазени в що-годе запазен вид стари крепости. Във византийските писмени паметници, описващи събития от периода XI-XII в., не може да бъде отделена ясна система от термини служеща за обозначаване на укрепените селища съобразно техните конкретни особенности. По-скоро в разнообразните понятия използвани от византийските автори би следвало да разкриват както техните лични предпочитания, предразполагащи ги да използват по-често един от колкото друг термин, съобразно конкретната историческа обстановка и събития. За съжаление в никой от известните ни писмени извори на латински или друг език, ползващ тази азбука, не засяга конкретно някои от паметниците на крепостното строителство в областта между Дунав и Стара планина, с изключение възможно на “Географика” на Гвидо от 1119 г., който твърди, че от Кимерийския Боспор до град Месемврия има четиридесет града (укрепени?) (“civitas”), вероятно някои от които са били разположени в разглежданата област. За разлика от византийските и западните извори, в славяноезичните писмени паметници отнасящи се за събития от XI-XII в. се използва само един термин за обозначаване на крепост - “град” (Апокрифна българска летопис, Ипатиева летопис, Патриарх Евтимий), като през периода, терминът “град” е означавал преди всичко крепост. Включването на последния от тези термин – “крепост” в самото заглавие на настоящия труд , определение все още липсващо в научната литература, налага направата на опит за неговото дефиниране, а именно: Крепост – част от земната повърхност, достъпът до която от всички възможни за проникване места е бил преграден от стена, достатъчно висока, за да не може да бъде преминавана без помощни съоръжения и достатъчно стабилна, за да устоява на ударите на желаещия да я преодолее неприятел, както и за да носи, поне на места, в горните си части защитена бойна пътека, предназначена за бранителите ù. Що се отнася до използването на основния домашен термин за крепост – “град” от съвременните автори, то в изследването не бе възможно навлизането на съществуващата дискусия. Всъщност, част от разкриваните по археологически път укрепени центрове, съществували и през XI-XII в. със или без уговорки, се обозначават с термина “град”, за който се представят различни белези, стоящи в голямата си част извън областта на фортификацията. Същевременно се отбелязва и пряката връзка между оформянето на града и изграждането на укрепителната му система, като неотделим и типичен негов белег, зад която при опасност населението намирало закрила. За съжaление, немногобройните налични писмени извори, извеждащи преди всичко военния характер на селищата, а и достъпните археологически данни не дават възможност за сигурно отделяне на градове (в съвременното значение на думата), сред крепостите между Дунав и Стара планина през XI-XII в. Изключение в това отношение биха могли да направят само на развилите се под печенежка доминация центрове по р. Дунав през втората половина на XI в. и чисто хипотетично, новите центрове на възобновената българска държава в края на XII в., както и според някои изследователи, възникналите в началото на X в. крепости в днешна Североизточна България крепости, като “протоградове, градове-ембриони, естественото развитие на които е било прекъснато от печенежките нашествия в средата на XI в.” По отношение на нерядко използвания термин “замък” следва да се изтъкне, че той не се среща, както в писмените извори от епохата на българското средновековие, така и в лексикалния състав на българския език до края на XIX в. Въпреки това, често с “замък” в българските научни съчинение се нарича “един от главните елементи на средновековния град от XII-XIV в.”-”укреплението в най-високата част на хълма”, на който той обикновенно е били изграждан, без това да става възоснова на изведени ясни критерии и обосновка. Поради своята дискусионност или поради липсата на достатъчно данни позволяващи употребата на развит набор от термини при отделните паметници без допълнителни уговорки, в настоящето изследване ще използваме предимно уточнения по-горе термин крепост, заложен още в заглавието му. Като синоним на “крепост” бе използвано и по-общото понятие “укрепление”, като тук то ще бъде употребявано в най-широкия си смисъл, на пространство, защитено с някаква фортификация (стена (крепостна или не), земен вал, ров, преплетени тръни и храсти и други, включително и комбинации между тях). Заедно с тези термини, ще прилагаме във възможно по-ограничен обем, поради дискусионността му, терминът “град”, в съвременния му смисъл. едва ли бил възможно и оправдано поради твърде измененото значение на “град” в съвременния български език, при което биха се създали нежелани обърквания, както и изместване на смисъла на текста, в който той би бил използван. В края на въвеждащата глава се прави преглед на развитието на предшествениците – крепости и крепостно строителство в областта между Дунав и Стара планина от I до X в. - римско и ранновизантийско крепостно строителство и оформянето на укрепителните им системи като пример за такива, землените укрепления и каменното крепостно строителство в ранносредновековна България като български пример за изграждане на укрепителна система върху почти същата територия. Първа част – Крепости и крепостно строителство в областта между Дунав и Стара планина от възстановяването на византийската власт около 1000 г. до деветдесетте години на XI в. Първа част на изследването разглежда въпросите на крепости и крепостното строителство в областта между Дунав и Стара планина от възстановяването на византийската власт около 1000 г. до деветдесетте години на XI в., като естествено то започва с преглед на политическата история на областта свързана пряко с крепостите през периода. Последователно се спира внимание на събитията (най-вече военни) в областта свързани с първоначалния опит на Византия да управлява пряко тази територия, опит, компрометиран от започналите от двадесетте години нашествия на печенеги, завършили към средата на XI в. с масираното и заселване от това новопридошло население, изменило драстично етно-политическата ситуация там. През последвалите десетилетия, военните сблъсъци между печенеги и ромеи продължили (усложнявани и от нови нашествия на други групи население, като узите от 1064 г.), като в промеждутъците между тях се отбелязват и отделни, изглежда краткотрайни периоди на формално признаване на византийската доминация. Въпреки това, Империята не успяла да установи трайно властта си в земите на север от Стара планина, а напротив, в началото на седемдесетте години на века до битката при Левунион (1091), изглежда била изтласкана напълно на юг от старопланинската верига. При това, в Подунавието като политически фактори излезли на предно място водачите на местното, вече в голямата си част смесено, население, които владеели новите центрове на власт там, като Дръстър, Вичина, Главиница и др. За съжаление, писмените извори, а и археологическите данни, засега не дават достатъчно информация за съдбата на тези центрове и техните обитатели след 1091 г., като изглежда, че по-голямата част от тях преустановили развитието си. След представянето на политическите събития накратко са изложени някои мнения за администрадминистративно (формирането на темата или катепаната Паристрион (Парадунавон), както и църковно устройство на областта, след 1018 г. влязла изцяло в пределите на Архиепископия България, от която около средата на XI в. е била отделена дръстърската апархия, станала митрополия, подчинена на Константинопол. Също накратко са засегнати и споменатите етнически промени в областта, довели до образуването на т.н. “миксоварвари”. Едва след това, в раздел “Паметниците” започва разглеждане на крепостите с тяхното разполагане в областта. Всъщност, като изключим познатия само от писмените извори Бдин от XI-XII в., всички известни крепости от периода, (включително нелокализираните), са концентрирани в областта на днешна Североизточна България и Северна Добруджа, т.е. в средищната област на Първото българско царство. Същевременно прави впечатление, че въпреки проучванията и при останалите крепости в Лудогорието и Добруджа, са били открити данни за живот при редица крепости, изградени през предходните столетия, при тях но не и сигурни данни за преизползването им през XI в. (въпреки многобройните твърдения за преизползване на заварените или строеж на нови крепости след 971 г. най-вече, в румънската литература за Северна Добруджа, дори и при крепостта при с. Нуфъру). Представеното предположение за разполагането на повечето крепости през XI в. по протежение на основните пътища се потвърждава и от тези, известни само от писмените извори крепости, като Бдин, Дръстър, Вичина?, Ветрен? и Малък Преслав, разположени на дунавския воден път, откъдето и най-вероятно се е осъществявала и комуникацията между тях. При разглеждането на архитектурата на крепостите от XI в. се отбелязва на първо място липсата на новоизградени крепости, при което към това столетие принадлежат само някои преустройства към тях. Поради тази причина, един от основните елементи на на известните крепости от периода XI-XII в. – планирането им върху терена, следва наложеното от времето на построяването им – при старобългарските центрове от IX в. върху равен терен (Плиска, Велики Преслав, и вероятно укрепения манастир-архиепископия в Плиска), и геометрично правилните си очертания. За разлика при тези отследващото столетие върху по-издигнати и естествено защитени места (Скала и Цар Асен) се наблюдава неправилност на очертанията им, наложена от формата на заеманите от тях възвишения. По отношение на вътрешното им планиране, прави впечатление, че при две от тях (Цар Асен и Архиепископията-манастир в Плиска) се наблюдава стремеж за подобряване на отбранителните им качества или чрез изграждане на вътрешно укрепление при първата или чрез намаляване на отбраняваната площ. Така, при крепостта до с. Цар Асен, изградена на естествено защитен терен, изглежда не е случайно, че вътрешното укрепление (цитадела), е заемало крайната, най-защитена част от крепостта По такъв начин то е използвало максимално специфичните особености на местността, като по отношение на него останалата, външна част на крепостта е играела роля на външен укрепителен пояс. При разположения на равен терен манастир в Плиска бил използван друг способ за подобряване на отбраната му, като във вид на крепостна стена била вероятно преустроена само оградната стена на първоначалния Архиепископски комплекс. При две от разглежданите крепости, тези при селата Скала и Цар Асен, линията на основната им отбрана се е развивала по трасето на крепостните стени от X в., като с това е и наследила изградените първоначално към нея крепостни съоръжения. И при двете, това преизползване и възобновяване е било извършено след разрушаването, по всичко личи от неприятелско нападение, някъде в последните десетилетия на X или при повторното им завладяване от Византия в самото начало на XI в.: При Скала са били запазени долните два реда от полуобработени каменни блокове на старобългарската крепост, които са били използвани като своеобразен “кофраж”, в който е бил положен пълнеж от необработени камъни, споени с кал, а на места с бял хоросан,. По такъв начин разрушената крепостна стена била възстановена, като върху запазените два реда камъни са били изградени, от ломени камъни споени с хоросан, двете страници на нова стена. Единственото ново съоръжение към стената, е откритото долепено от вътрешната страна на куртината до кула № 2 е било разкрито правоъгълно съоръжение – стълба. При Цар Асен, при източната порта към куртината бил добавен отвън зид на хоросанова спойка, оформен стъпаловидно в долната си част, а със същата строителна техника била преустроена и източната порта, най-вероятно през първите три десетилетия на XI в. По-значително преустройство на крепостта било споменато построяване на квадратно вътрешно укрепление с площ близо 3000 кв. м, имащо три входа в югозападната част на крепостта. източният, водещ до останалата част на крепостта порта на укреплението, който е бил фланкиран от плътни правоъгълни кули. В Плиска вероятно оградната стена на Архиепископията-манастир, изградена от дялани каменни блокове, споени с хоросан, е била превърна в крепостен зид, като до вътрешното и лице били долепени 44 стълба със средни размери 2 на 1.50, изградени от високи 0.20 м блокчета споени с “белезникав” хоросан. Поради доста различните разстояния между стълбовете, се счита, че те не са били преодоляни посредством арки, а чрез дървени греди, стъпващи на тях, носещи бойната пътека, като обаче изграждането на тези стълбове не е било незавършено. При крепостните съоръжения на Велики Преслав са били открити редица поправки и преустройства по тях, които обаче трудно могат да бъдат датирани точно във втората половина на X или първата половина на XI в., най-вече при северното разширение, където изглежда, че след някакво (второ?) разрушаване зъберите на крепостната стена са били възстановени в горните ù части посредством тухлена зидария. Що се отнася до крепостните стени на Плиска, там са били открити преправки и допълнително пристроени съоръжения (стълби), които се датират в X-XI в., каквато е открита при североизточната петоъгълна кула, състояща се от два изградени самостоятелно до крепостния зид пилона, изградени в лицата си от по-едри каменни блокове, споени с бял хоросан като пространството между тях е било запълнено с блокаж от глина и ломени камъни, датираща от края на X или началото на XI в. По-сложен е въпросът с преустройствата на портите на Плиска, такива са били документирани при Северната порта на крепостта, като при нея, наред с останалите преустройства, проходът е бил стесняван, въпреки, че това стесняване не може да бъде датирано. През последния период на използване на портата нейният проход, между външния му край и катарактата, е бил зазидан с градеж от големи дялани камъни. Преграждането на северната порта, както и на южната, се отнася най-общо към периода на византийското владичество, вероятно към края на X в. Наред с тези преустройства, изказани са становищата, че, поне при южната крепостна стена, крепостните съоръжения на Плиска са престанали да функционират, изглежда още през X в. или през следващото столетие. При Дръстър, за съжаление откритите преустройства на укрепителната система на възстановената от българите крепост остават без точна датировка, позволяваща отнасянето на някои от тях към XI в. Също така трудно за интерпретация с оглед на разглеждания период остава и беглото споменаване на топографското разположение на Дръстър от Анна Комнина при обсадата му през 1088 г. От него наистина става ясно, че крепостта се е състояла от две крепости, заобиколени с външна крепостна стена, която теоретично може да бъде идентифицирана с откритите части на крепостен зид, извън известните очертания на Дръстър, при които са открити и находки от X-XI в. Колкото до двете вътрешни крепости, едната от тях със сигурност се отъждествява с едноименната крепост на брега на Дунава, докато за другата се счита, че е представлявала възобновения римски лагер на XI Клавдиев легион. От приведените по-горе факти става ясно, че използването на крепостите през първата половина на XI в. - Плиска (включително Архиепископията манастир), Преслав и крепостите при селата Скала и Цар Асен, е било свързано със сериозни възстановителни укрепителни дейности върху техните фортификационни системи. В общи линии тези дейности не се различават радикално по своята техника на изпълнение от основните градежи на крепостите. При някои паметници (Скала и Цар Асен) се забелязва използването на малко по-съвършенна строителна техника (по-широко използване на хоросанова спойка). За разлика от тези паметници, при крепостите имащи още при построяването си едно съвършенно за времето си изграждане (Плиска и Преслав), изглежда не е съществувала толкова голяма необходимост от допълнителни възстановителни дейности, като най-вероятно масивните им градежи не са пострадали в толкова значителна степен при военните действия от последните тридесет години на X в. По-съществените изменения във фортификацията през XI в. е стремежът за намаляване на дължината на отбраняваните укрепителни линии и площи полагане на усилия за преустройване на крепостните куртини, при което е била повишена тяхната устойчивост (чрез по-широкото използване на хоросанова спойка в Цар Асен или чрез прилагане на тухлена зидария, вероятно с цел устояване на ударите на стенобойни машини - в Преслав). Също така, налице е тенденция за намаляване на разходите по поправките или допълнителните преустройства на крепостните съоръжения. Като примери за това могат да бъдат използвани посоченото само частично използване на хоросан в Цар Асен (включително и в новоизградената цитадела), а също и не особенно стабилните конструкции на новоизградените стълби към крепостните стени на Плиска, както и в затварянето на някои от портите ù със суха зидария. Поради малкия брой на сигурно идентифицираните, а също и на липсата на новопостроени крепости в Подунавието през XI в. е трудно да се прави сравнение между тях и съвременните им византийски крепости, като изглежда единственото аналогично конструктивното решение за укрепване чрез допълнително пристроени зидани пилони, при Архиепископията-манастир в Плиска и крепостната стена на укрепения манастир при кв. Веселчани на гр. Кърджали. По отношение на отбранителни възможности на крепостите от гледна точка на военните тактики, използвани през XI в., разполагаме с писмени данни за военни действия при някои крепости, като блокирането на византийската армия до Велики Преслав от печенегите през 1053 г., описаното от Анна Комнина в “Алексиада”, частичното превземане на Дръстър през 1088 г. При тях няма преки данни за конкретно начини на защита или отбрана на нрепостни съоръжения. По археологически път са били документирани, при Архиепископията-манастир в Плиска, следи от събаряне на защитаващата я стена, вероятното при щурмуването и от печенегите към 1036 г. От наличните, най-вече писмени данни може да се заключи, че трайното заселване на печенеги и узи в Подунавието и настъпилия възход на дунавските градове като Дръстър и Вичина довели и до промени в военната тактика използвани в областта. При използването на крепостите при военните действия е имало значение, използването на големи конни части довело и до намаляването на значението на запазените крепости, които често се превръщали, при обръжаването им от превъзхождащ по численост противник, в клопка за военните части на Византия разположени в тях. Проблеми на функционирането на крепостите през периода като система са свързани освен с военните действия при тях и с организирането на техните гарнизони като при византийските военни сили в Подунавието през XI в. В комуникационно отношение основната част от крепости и гарнизоните в тях са били разположени по сухоземния път от Константинопол през Преслав, Плиска и крепостите при Скала и Цар Асен до административния център Дръстър. По отношение на броя им, данните за финансовото състояние на Византия през XI в. не позволяват да се увеличава броя на поддържаните крепости (до 20-30) в областта и съответно на разквартируваните войски там (от най-много 8000 до 2-3 хиляди души). Поради това, в стратегическо отношение крепостите в Подунавието едва ли са можели да образуват улрепителни линии, като няма данни за съществуването на византийски “лимес” на Долни Дунав през XI в., а по-скоро крепостите са представлявали или изнесени на дунавската граница “аванпостове” или са охранявали пътищата към тях. Малкият брой на византийската армия, довел и до опит за използване на федерати (печенеги) за отбраната на дунавската граница, опит, който обаче се оказал несполучлив, довеждайки до оформянето на нови центрове на власт в Подунавието, за които обаче не могат да се посочат конкретни факти, по отношение на тяхната фортификация. Втора част – Крепости и крепостно строителство в областта между Дунав и Стара планина от деветдесетте години на XI в. до окончателното освобождаване на Подунавието от властта на Византия през 1201 г.
Втората част на изследването започва отново с преглед на политическите събития там, свързани с използването (понякога само евентуално) на крепости. За разлика от предходното столетие, сега данните на писмените извори са по-оскъдни, като само споменават за някои нашествия на кумани и печенеги, преминаващи през областта, без да се заселват в нея. Също така, изворите сочат и отделни заемания на крепости от страна на руси – нашественици или федерати, които изглежда са били инцидентни. Всъщност, до въстанието на Асеневци, Подунавието остава извън важните събития от епохата, като след 1185 г. засилените военни действия там водят и до споменавания на крепости, като Ловеч през 1188 г. или Търново през 1190 г. Същевременно обаче, бързото, възходящо развитие на възобновената Българска държава, довели за около петнадесет години до пълното изтласкване на Византия от тези земи, с превземането на последната и крепост на север от Стара планина – Варна. Що се отнася до административното и църковно устройство, на тези земи, през XII в. няма данни за съществуването на Паристрион, докато територията оставала поделена между Констaнтинополската патриаршия и Охридската архиепископия – до към 1186 г. и въздигането на новата българска църква от страна на Асеневци. По отношение на етническия състав на разглежданата област, през XII в. изворите, освен инцидентното заселване на руско население, поставят, в самия край на периода, проблема за власите и тяхното участие във възобновяването на Българското царство, като по-всичко личи, че в случая под власи е било разбирано преди всичко население занимаващо се предимно със скотовъдство. Същевременно, по такъв начин и, във византийските извори е била правена разлика между отцепилите се жители на Подунавието и намиращото се все още по византийска власт българско население в тема България. След преминаването към разглеждане на самите паметници се установява и че през този период идентифицираните крепости са немногобройни. Всъщност, чрез писмени извори и археологическите проучвания през първите осем десетилетия на XII в. не могат да се установят сигурни паметници, като през последните петнадесет години на периода, броят и на известните крепости (1188-1201 г.) спада до: 1. Паметници, споменатите от писмените извори последното десетилетие на века, при които обаче не могат да бъдат посочени проучени по археологически път крепостни съоръжения от интересуващия ни период - Видин, Варна, Преслав и Проват; и 2. Крепости, споменати в писмените извори, но при които има датирана крепостна архитектура - Търново, Червен и възможно Ловеч. При разглеждането на крепостите построени, или само използвани в Мизия от края на XI до края на XII в. отново първо вниманието се спира на разположението на паметниците в разглежданата област през периода 1185/1186 - 1201 г. – основно в централната хълмиста и полупланинска зона Ловеч, Търново и Червен, а на изток Преслав и Проват и крепости, владяни от Византия, като Варна до 1201 г. и Бдин (до 1195 г.?)., При разглеждането на планирането на крепостите се открояват няколко групи – крепости върху стари антични градове, имащи правилни очертания – Варна и вероятно Бдин, крепости възникнали върху ранновизантийски крепости, изградени на хълмове – Търново, Червен, Проват, (до тях се доближава и Ловеч) и такива наследили старобългарски центрове – Преслав (и Бдин?). Като последна, характерна най-вече по своето разположение група крепости, могат да бъдат отделени укрепените комплекси (по същество дворци), издигнати във вътрешността на най-значимите центрове на възобновената българска държава. може да бъде проследена пряката връзка между тяхното ситуиране върху терена и периода на оформяне на първоначалния укрепен център, върху който са били изградени. Впоследствие се преминава към разглеждане на крепостните съоръжения и техники на градеж - Ловеч - външни крепостни стени, Търново - външни крепостни стени, Червен - външни крепостни стени, Търново - Дворецът на българските царе, Търново – Патриаршески дворец, Червенския “замък”, Ловешкия “замък”, като техните конструктивни особености могат да бъдат разглеждани конкретни данни за изграждането на крепостните им съоръжения има при следните крепости: Търново (външния укрепителен пояс и двата укрепени комплекса във вътрешността му, ако приемем, че са били издигнати през XII в.), Ловеч, с двореца в крепостта му (ако приемем изграждането и през XII в.), Червен - двореца, като е възможно и някои поправки по ранновизантийските му крепостните му стени да се отнасят към това столетие. Външните крепостни стени на Ловеч са трасирани по скалния венец, като са широки от 1.80 - 2 м, до 3 м. Издигнати от грубо обработени камъни, образуващи лицата ù, докато вътрешността на зида е запълнена с ломени камъни споени с бял хоросан, чрез използване на вътрешни сантрачи, с четириъгълно сечение. По трасето им са били издигнати, през първия период от съществуването на крепостта (вероятно датиращ се през XII в.), само три кули - в една правоъгълна кула от север е била оформена, в чупка на крепостната стена, главната порта на крепостта. Още една кула, имаща, U-образна форма е защитавала най-ниската и достъпна, източна, част на скалния венец, както още една с поодбна форма е защитавала вътрешната крепостна стена в тази част на крепостта. Крепостните съоръжения на Търново, изградени през XII в., следват очертанията на ранновизантийските крепостни стени, следвайки скалния венец. Изградени са в лицевите части от недобре обработени камъни, пространството между които е било запълнено с ломени камъни споени с хоросан (до 0.50 м навътре от лицата на зидарията) и с жълто-кафява пръст, смесена с някъде с немного хоросан (във вътрешните части), като са били слагани вътрешни, напречни и надлъжни сантрачи, с правоъгълно сечение. Дебелината на стената достига до 3 - 3.20 м. Документирани са останките от сравнително малък брой кули - една квадратна на терасата под т. нар. Балдуинова кула, както и две по-малки плътни кули, издаващи се пред лицето на югозападната крепостна стена и една на малкия проучен участък от източната крепостна стена. Изглежда, че в почти всички случаи те са охранявали входовете в крепостта – главната порта и някои потерни. При Червен са засвидетелствани поправки по ранновизантийските крепостни стени, възможно отнасящи се към края на XII в.- удебеляване и заздравяване на източната крепостна стена, в северния и южния ù край със зидарии, изпълнени от недобре обработени камъни, споени с бял хоросан, а, западната крепостна стена градеж - добавен, от западната и южна вътрешна страна на прохода на кулата-порта, зид от ломени камъни, споени с бял хоросан, при използване на вътрешни сантрачи. Освен представените данни за конструктивните особенности на отбранителните съоръжения на Ловеч, Търново и Червен, датиращи най-вероятно от XII в., тук следва да бъдат разгледани и данните, съществуващи за крепостните градежи на укрепените комплекси, издигнати във вътрешността им: Техниката на градеж, използвана от строителите на царския дворец в Търново през първия период от неговото съществуване не се отличава от класическия начин на монументално крепостно строителство, използван през Второто българско царство - необработени или полуобработени камъни, споени с бял хоросан, с вътрешност запълнена от по-малки камъни, заляти със същия хоросан, при използване на вътрешни сантрачи. Характерна особенност на архитектурата на двореца са различните видове кули, използвани за засилване на неговата отбрана – кръгли кули, фланкиращи една правоъгълна на северната фасада, в една от които е била оформена портата. Наред с тези кули, през първия етап от съществуването на двореца, важна роля за неговата отбрана изглежда са имали и масивните сгради, които са ограждали вътрешния му двор от североизток и запад – т.н. първа представителна сграда, която възможно е могла да бъде отбранявна самостоятелно, както и сграда I. При изграждането на патриаршеския комплекс се забелязват редица общи черти в сравнение с двореца на българските царе. На първо място, неговите укрепления са били построени със същата строителна техника - от ломени камъни, споени с бял хоросан, при използване на вътрешни сантрачи. И при този дворец са били открити две “кръгли” кули, южната от които тук обаче имат елипсовидна форма, наложена според проучвателя с цел по-успешното противостоене на натиска на земните маси на възвишениято на което комплексът е бил изграден, склоновете на което крепостните му стени частично облицоват. Комплексът в Червен е бил изграден от ломени, грубо обработени в лицата си камъни, споени с бял хоросан примесен с баластра, при ширина на стените му към 1.20 - 1.40 м. с аналогична строителна техника. Поради масивното изграждане на комплекса се счита, че той е имал поне два, а вероятно и повече етажи, без по протежението на външните му стени през първия му строителен период не са били изградени кули, дори и при главния вход, представляващ обикновен проход към вътрешния му двор. Ловешкия “замък” е бил издигнат от камъни, споени с бял хоросан (дебелината 0.85 м), като поне в един участък той е имал плитки декоративни едностъпални ниши. Сградата е имала твърде сложна строителна история, която остава неясна от описанията на разкопвача, като изглежда постепенно там е бил оформен затворен комплекс около църковна сграда. Споменатите хактеристиките на крепостите потвърждават направеното отдавна заключение за изтеглянето на крепостите на високи, естествено укрепени места. Наистина приведените примери - Търново, Ловеч, както и Проват и вероятния Червен потвърждават тази констатация, като обаче могат да се приведат и изключения в тази насока - Бдин и Преслав и възможно Варна, които обаче остават неизяснени като крепости. По отношение на строителната техника, използвана за тяхното издигане, и при трите първи паметника се забелязва значително сходство, изразяващо се с използването полу или необработени камъни, споени с бял хоросан, при влагане на вътрешни сантрачи в зидарията, като са налице и някои отлики. Такова различие е най-вече използването на хоросановата спойка само в лицевите части на градежа при крепостните стени на Търново, вътрешните части на които са били запълнени с ломени камъни и кал, стабилизирани чрез полаганите дървени скари. След техниките на градеж се разглеждат особенностите на крепостните съоръжения към куртините на паметниците - кули (включително такива оформени като порти), порти, потерни и стълбища. Най-многобройни са кулите, в долната част на които е преминавал проходът на главния вход на крепостта - в Ловеч (правоъгълна); Търново - (представляваща възстановената порта на ранновизантийската крепост, имаща правоъгълни вътрешни очертания); Търново - царския дворец (кръгла ъглова кула), Търново - патриаршеския дворец - възможно правоъгълна кула над входа, а вероятно и при Проват (с неясна датировка). Наред с кулите-порти към крепостните стени, най-достъпните направления за атакуване, са били изграждани и обикновенни кули - правоъгълната кула на терасата под т. нар. Балдуинова кула, U-образната кула на източния ъгъл на Ловешката крепост, както и подобната ù кула на вътрешната крепостна стена в тази част на крепостта. Освен тези кули, към крепостните стени били изграждани и по-малки, плътни издавания навън от крепостната куртина, каквито са открити в Търново, където имат значителни размери, позволяващи оформянето върху тях на бойни площадки. Някои от които (поне две) са били разположени в непосредствена близост до широки потерни (с размерите на прохода до 3 м ширина), които са охранявали. За разлика от кулите, издигнати към куртините на Търново и Ловеч, при кули изградени към царския и патриаршески дворци в Търново не се забелязва разполагането им на най-застрашени или най-издадени части (с изключение на предполаемата кула-порта над първоначалния вход на Патриаршията). При царския дворец неговите кули са били струпани на северната му фасада, като изглежда с това се е целяло оформянето на представителна симетрична архитектурна композиция, гледаща към главния площад, отколкото по-ефективна отбрана. При патриаршеския дворец се забелязва по-равномерното разполагане на неговите кръгли кули, които прикриват южната и северната страна. Още проучвателят отбелязва по-различната, елипсовидна, а не кръгла форма, на овалните кули там, дължаща се на нуждата от по-голямата им стабилност, поради функцията им и да подпират земните маси на склона на хълма, зает от комплекса. Досега двете двойки кръгли кули в дворцовите комплекси в Търново се отбелязват като типични белези на крепостното строителство от X до края на XII в. Наистина такива кулите притежават голяма част от крепостите, чието строителство се отнася към периода XI-XII в. – Диногеция, Охрид, дворците в Търново, Мезек, Белград, Рас. При част от тях тези кули се отнасят (поне в основите си) към ранновизантийския период, докато крепостта при Мезек все още не е доказано датирана в XI-XII в., като от този период се със сигурност крепостите Белград, Рас и възможно Студеница в днешна Сърбия, които обаче се различават от кръглите кули на Търново (без тези на крепостната стена до Янтра, датиращи от ранновизантийския период), доближавайки се по скоро до кулите в Охрид и Диногеция, като изглежда са копирали ранновизантийски образци. По отношение на отбранителните възможности на крепостите, използвани в Подунавието през XII в. липсват конкретни археологически данни за обсади и разрушаване на крепости, празнина която се допълва донякъде от писмените извори (Ловеч 1188 г.), Търново 1190 (Исак II Ангел “намери и тамошните градчета (καστέλλια) подсилени с много повече войска от преди и укрепени с коли и дървени кули (κξυλοκάστρων), а и тържищата им (εμπορια) яко подсилени”, като това писмено свидетелство подкрепя предположението на липсата на достатъчно време и ресурси за укрепяване на българските крепости до 1190 г. (употребата на кална спойка в Търново). Отбелязва се и засилено използване на обсадна техника. Между проблеми на функционирането на крепостите през периода като система, на първо място се поставя въпросът за военно-административна организация византийските военни сили и федерати в Подунавието през XII в. – липсата на каквито и да е данни за присъствието на византийски гарнизони там, както и на постоянен византийски дунавски флот, показващи отказа на Византия да отбранява пряко областта. До 1186 г. сведенията за руси-федерати изглежда показват спорадични опити за заселване на федерати, които обаче нямали, за разлика от предходния период, голямо значение. Изглежда възстанието на Асеневци, предизвикало засилването на вниманието на Империята към Подунавието и изпращането на гарнизони там, наемници във Варна, възможно военни части в Преслав, както и най-вероятно мобилната военна част оставена в Мизия от Исак II Ангел през 1186 г. За организацията на гарнизоните на крепостите в освободените части на Българската държава (до 1201 г.), липсват конкретни данни, освен отстъпването на военните сили в източните чати на областта (гарнизоните на Проват и Преслав), на Петър към 1190 г., докато под пряката власт на Иван Асен са оставали централните, (възможно и западните) части на разглежданата област с гарнизоните на Търново, Ловеч и други, засега неизвестни крепости. При комуникациите между крепостите от края на XII в. се забелязва намаляване на ролята на Дунава и засилване на пътните връзки с посока изток-запад през Предбалкана, както и север-юг, през проходите на Стара планина. Отбелязва се липса на грижи и на интерес към областта от страна на Константинопол след 1091 г., изразен в разполагането на гарнизони и поддържането на крепости там чак до превземането на Варна през 1201 г., съпроводено (до 1185 г.) с намаляването на населението и развитие на скотовъдството в тези буферна зона. От гледна точка на липсата на конкретни данни за датирането на крепости в Мизия преди 1185 липсват данни за византийски лимес. Що се отнася до първите петнадесет години от съществуването на Второто българско царство, най-вероятно малкият брой (или липсата) на заварените, годни за използване крепостти, както и голямата нужда от изграждане на защитени средища на новата власт е довело до издигането на нови крепости като Търново, вероятно Червен (възможно и Ловеч). По отношение на стратегическо значение на крепостите, разположени в областта между Дунав и Стара планина и въпросът за съществуването на укрепителни пояси през периода 1091 – 1201 г. може да се предположи слабото значение на крепостите за отбраната на областта до 1185 г., след което наличната празнина довежда то усилено строителство на нови крепости, във връзка с военните действия а изглежда и на линейни укрепителни съоръжения по Стара планина. След 1190 г., пренасянето им на юг от планината довело изглежда до намаляване на темповете на строежа на крепости и до изграждането на резиденции (укрепени), като ново крепостно строителство било осъществено в началото на XIII в., най-вероятно поради кръстоносната заплаха. Заключителна глава – Резултати от изследването. Основни изводи. Опит за хипотетична реконструкция на хода и тенденциите в строежа и използването на средновековните в строежа и използването на средновековните крепости, разположени между Дунав и Стара планина през XI-XII в. В заключителната глава на първо място се прави преглед на извършеното, като се открояват и въпросите, останали нерешени при него: 1. проблемът за типовете крепости и тяхната класификация, най-вече поради малкия брой сигурни паметници, както и недостатъчните данни за укрепителните им съоръжения през периода, като въпреки това могат да се отделят хипотетично следните групи крепости: За XI в. на преустроени или само поправени монументални старобългарски крепости (Плиска и Преслав); на немонументалните старобългарски крепости ( Скала, и донякъде Цар Асен); на възстановените късноантични укрепления, без сигурни паметници - възможно лагера на IV Клавдиев легион при Дръстър, както и Одърци, Диногеция, Новиодунум; и възможно като част от отделна група възможно укрепения манастир-архиепископия в Плиска. За XII в. – група на използвани старобългарски монументални крепости (Преслав и Бдин?); група на типичните за следващия период крепости, изградени върху високи хълмове, обградени от стени, изградени от ломени камъни, споени с хоросан, при използването на сантрачи (Търново и Ловеч), с подгрупа на Проват и Червен, при които са били използвани по-интензивно ранновизантийски градежи; трета група, (Варна и за XI в. крепостта върху амфитеатъра на Марцианопол?) - крепости, изградени върху останките на големи късноантични крепости, но без да използват в значителна степен останките от техните укрепления. Като последна група могат да се отделят укрепените комплекси (резиденции) изградени във вътрешността на крепостите Търново, Ловеч и Червен. 2. Въпросът за традицията и иновацията при строежа и преустройването на крепости, тъй като наличието на поправки и преизгражданияза крепостите от XI в., не дава цялостен поглед върху начина на градеж, докато в края на XII в. зидането със сантрачи е стара строителна техника, препоръчвана и използвана в античността и ранновизантийския период, като за проследяването и до XI-XII в. следва да бъде извършено от отделно изследване. Всъщност едва ли може да се говори за някаква “иновация” при крепостното строителство през периода XI-XII в. в Подунавието. По-скоро в тази област строителните техники са следвали нуждите и финансовите възможности на осъществяващите ги групи хора и политически формации, като съобразно тях са били намирани необходимите майстори, за които не е задължително да са били местни жители. Последният останал неразгледан в двете основни части въпрос е за сравнението с крепостното строителство в друга гранична византийска област, най-подходяща от които са земите на днешна Сърбия, в която също се установяват малко на брой паметници, една голяма част от които изглежда са представлявали преизползвани по-ранни крепости. След това се излагат основните изводи на изследването: 1. Направата на изследване на средновековни крепости в толкова стеснен хронологически, двувековен, обхват е възможно само след изработването на ясни критерии за датирането на изследваните паметници и отсяване на тези от тях, за чието отнасяне към разглеждания период липсват сериозни основания. 2. Идентифицираните крепости, построени или само използвани през XI-XII в., оформят две основни групи паметници в хронологическо отношение – крепости, съществували през някаква част от периода 1000-1091 г. и такива функционирали през периода 1185-1201 г. Интересно е да се отбележи, че и при двете крепости – Преслав и Бдин, които изглежда са били използвани и през двете столетия, липсват конкретни археологически данни за това. 3. На базата на горното заключение, следва да се направи извода, че всъщност няма основания (засега) да се твърди, че в Подунавието е съществувало непрекъснато, мащабно строителство или поддържане на крепости през XI-XII в., поради което не може да става дума за крепости въобще от XI-XII в., а те трябва да бъдат разглеждани в отделни хронологически групи. 4. При изследването на първата група крепости – тези от XI в. се установява, че при тях не е засвидетелстван нито един паметник, построен наново, а само са били преизграждани, ремонтирани или дори само използвани наготово съществуващите крепости, като се наблюдава постепенен, неравномерен процес на разрушаване, изоставяне, или просто силен спад на живота в тях, завършил в края на XI в и началните десетилетия на XII в. 5. Наблюдаваните поправки или преизграждания се долавят само при част от засвиделстваните крепости – тези от първата половина на XI в., като прави впечатление прилагането на непретенциозни строителни техники, чрез които най-вече са били ремонтирани съществуващи крепостни съоръжения. 6. Идентифицираните, чрез споменатите преустройства или според писмените извори, крепости от първата половина на XI в. се концентрират по дължината на главния път водещ от столицата Константинопол през Велики Преслав, Плиска до Дръстър, като печенежките нашествия от тридесетте години на века нататък водят до постепенното разрушаване или изоставяне на крепостите във вътрешността на днешна Североизточна България, завършило със замирането на живота в Плиска около 1064 г. и в Преслав към 1080-1090 г. 7. След средата на XI в. и заселването на печенегите в Подунавието, постепенно нараства ролята на крайдунавските селища като Дръстър и Пъкуюл луй Соаре и др., като обаче начина на използване и евентуалните преправки на запазените от старобългарската или от ранновизантийската епохи техни съоръжения остава неясно, докато отчетливо се забелязва тенденция за възход на селищата разположени на острови (Пъкуюл луй Соаре, Диногеция-Гарван и нелокализираната Вичина), вероятно защитавани предимно от водните пространства. 8. Писмените сведения за военните действия при Преслав през 1053 г. и при Дръстър през 1088 г. (обсадата на града от Алексий I Комнин) позволяват да се заключи, че значението на фортификационните съоръжения за тяхната отбрана е минало на заден план, за сметка на тактиката на постоянни нападения и блокиране на противника с големи маси конна войска от страна на печенегите и техните съюзници и използването на временни лагери, често правени от навързани една за друга коли. 9 Липсата на достоверни писмени сведения (включително тези на Ипатиевата летопис, ал Идриси и Никита Хониат – за периода до 1185 г.), както и на представителни археологически данни (констатирането на изявени хиатуси в монетното обръщение в съществувалите крепости), показват силен спад в нивото на живот, включително и при използването на крепости в Подунавието през първите шест или дори осем десетилетия на XII в. 10.Първите конкретни данни (писмени и археологически) дават информация за съществуването на крепости в Мизия едва от осемдесетте години на века (1188 – Ловеч, 1190 – Търново, Варна и вероятно Преслав и Проват), като не е изключено повечето, или дори всички тези крепости да са били построени или възобновени след въстанието на Асеневци, във връзка със засилените военни действия в областта. 11. Наличните данни показват по-скоро постепенното възобновяване на строителството и използване на крепости в областта, изглежда свързано със засилено използване на запазени ранновизантийски крепости в готов вид, а в някои случаи и с прилагането на някои по-евтини и лесни за строеж укрепителни съоръжения, като крепостни стени със пълнеж от ломени камъни и кал, дървени крепостни кули и укрепления от навързани коли. 12. Значението на използването на крепости в Мизия достига своя връх при втория и третия поход на Исак II Ангел в областта, при които основните български сили са намерили убежище в най-здравите и възможно едни от малкото (или дори единствени) годни за продължителна отбрана крепости. Непосредствено след 1190 г. се наблюдава и процес на увеличаване на броя на използваните крепости, като Преслав и Проват в източните части на тези земи, очевидно свързано с по-трайното разпростиране на българската власт там. 13 При крепостите от края на XII в. широко приложение намира техниката на строеж с използване на ломени камъни, хоросан и вътрешни сантрачи, продължавайки по такъв начин една намерила повсеместно разпространение от XI в. строителна техника, залегнала в основата на фортификацията на Второто българско царство. Както е отбелязано отдавна, новите крепости са били изграждани на естествено защитени възвишения, като въпреки това съществуват крепости, разположени и върху равнинен (относително) терен, като Преслав и Варна (последната крепост е разрушена и изоставена през 1201 г. за дълъг период от време). 14 Към началото на XIII в. крепостната система на Второто българско царство изглежда не е била все още напълно оформена, като дотогава били укрепени само на най-важните центрове на държавата, и е завършвало издигането на укрепени резиденции в тях. Същевременно, около най-важния от тях – столицата Търново е започвало укрепяването на подстъпи към него с изграждането на крепости като Ряховец и кулата при с. Крамолин. 15. От гледна точка на продължаването на изграждане на българските крепости и след 1201 г., при запазване на използваните строителни техники, на този етап от проучванията, няма основания крепостите от XIII-XIV в. да се смятат за наследници на крепостите от края на XII в. Всъщност, крепостното строителство от тези две столетия е естествено продължение на започналото оформяне на укрепителната система на Второто българско царство, като за разкриването на тенденциите и промените в нейното развитие тя следва да бъде обект на самостоятелно изследване. Възоснова на изложените основни изводи, може да се представи следната картина на развитието на крепостите и тяхната роля в отбраната на Подунавието през XI – XII в.: След повторното завладяване на областта между 1000-1003 г. Византия, поради намалелите си, сравнение с ранновизантийския период, ресурси, не е могла да поддържа на всички заварени в повече или по-малко добро състояние крепости в Подунавието, като броя и разположението на крепостите, в които са били разполагани гарнизони, е било определено от практическите възможности и нужди. Така, в областта са продължили активното си функциониране само част от съществуващите крепости, разположени на основните пътища и съответно стратегически направления – на първо място крепостите по главния път от столицата през Маркели, Велики Преслав, Плиска, крепостите при селата Скала и Цар Асен (и през Динея?) до Дръстър, а от там по крайдунавския път или по самата река, към крепостите, разположени в днешна Северна Добруджа, като например Преславица. При тях са били извършвани поправки или преизграждане и дори оформяне на нови укрепени части (при Цар Асен) към заварените крепостни съоръжения, но не и строежа на изцяло нови крепости, от каквито на първо място е нямало нужда поради наличието на много запазените крепости от предходните периоди, както и поради липсата на възможности за поддръжката на по-голям брой крепости. Наред с охраната на пътя и обслужването на преминаващите по тях пътници, тези крепости са закривали и стратегическото направление през Добруджа и ниските източни старопланински проходи към Тракия и Константинопол. Същевременно, в западния край на областта, укрепеният допълнително от Василий II Бдин е прикривал пътя, през долината на река Тимок и ниския северозападен край на Стара планина, към вътрешността на тема България и Солун. Така оформената система от крепости на тема Паристрион е била обслужвана най-вероятно от няколко хиляди (от 3 до 7-8 хиляди) войника, като основната част от тях изглежда е била разположена в крепостите на днешна Североизточна България и Северна Добруджа. Въпреки положените от византийските власти усилия за подобряването на отбраната на Подунавието, сравнително малкият брой войници и функциониращи крепости, е правило византийското присъствие на север от Балкана твърде уязвимо. Всъщност, между източните и крайните западни части на областта е оставала обширна, неотбранявана или слабо отбранявана територия, където основна защита за ромейските владения в Тракия е осигурявала най-вече високата там старопланинска верига. Липсата на сериозни защита там е и довела до преминаването на първите печенежки нашествия изглежда именно през този “коридор”, на път за богатите земи на Тракия и Македония (1027, 1032, 1034 и 1035 г.). След частичното разграбването на тези области и след отблъскването им от местните военни сили, последната останала удобна за опустошаване територия за печенезите останали областите между Дунав и Черно море, през които е могло да се достигне и до най-близките до столицата селища. Ето защо, през 1036 г. последвало тяхното нападение в североизточните български земи, при което, изградената система за отбрана се оказала неефективна, най-вече поради голямото числено превъзходство на нашествениците, както и поради изглежда малочислените (за размерите на отбраняваните крепости) гарнизони. Последвало опожаряването на голяма част от съществуващите крепости, някои от които (основно във вътрешността), не били възобновени по-късно, включително и крепостите при Скала и Цар Асен, разположени на пътя за центъра на областта – Дръстър. Това печенежко нашествие, показало слабостта на изградената система от крепости. Защитавани от отделни гарнизони, те отстояли най-често на десетки километри едни от други, при която те са били превземани от неприятеля поединично, без имат възможност за взаимодействие помежду си. В резултат на тази констатация, впоследствие византийската отбранителна стратегия в Подунавието била основана на изпращането в областта на по-опитни и мобилни части от професионални наемници, като се избягвало разпръскването им в множество отделни укрепени пунктове. Приетата нова стратегия повишило боеготовността на византийските сили, и довело до победата при Варна над 5000 руси на Вишата през 1043 г. Наред с това обаче, тя се оказала временно решение на проблема, най-вече поради нуждата от големи финансови разходи за издръжката на професионалните войници. С оглед решаването на това затруднение, византийското правителство решило да използва печенеги-федерати в Подунавието, като с тяхна помощ се е разчитало попълването на армията с добри и “евтини” войници. И в този случай обаче, липсата на достатъчно финансови средства за издръжката и на тези контингенти, злоупотребите на византийските чиновници, както и очевидната слабост на византийската отбрана, естествено довели до конфликт между ромеите и заселниците. В резултат на това византийската власт, макар и с известни прекъсвания, била компрометирана в Подунавието за няколко десетилетия. Наистина, поне официално, за определени периоди от време, заселилите се печенеги и техните потомци (“миксоварварите), признавали върховенството на Константинопол, като получавали заплащане, “охранявайки” ефимерната дунавска византийска граница. Те заели някои от старите крепости на Долни Дунав, като основния местен център Дръстър, включително някои разположени на дунавски острови, като изглежда разчитали в голяма степен на реката за своите комуникации и отбрана. Придържайки се към тези, заварени от тях в повече или по-малко добро състояние крепости, те не предприели някакви по-значими действия за тяхната поддръжка, като основно използвали традиционния си, номадски начин на воюване, включващ големи маси конна войска и подвижни укрепления от свързани една с друга коли. Основана на численото превъзходство, прилаганата от тях тактика включвала блокирането на силите на противника под стените на някоя крепост (като при Преслав през 1053 или Дръстър през 1088 г.), като впоследствие той бил принуждаван да потърси или път за отстъпление, принуден от глада, или да влезе в неравна битка. Освен тази тактика, отбраната на печенегите включвала и оформянето през седемдесетте и осемдесетте години на XI в., на обширна ивица “ничия” земя (днешна Североизточна България), в която липсвали действащи крепости и която представлявала буферна зона между основните им дунавски центрове и византийските владения в Тракия. След унищожителната за печенегите битка при Левунион, защитата на завладените от тях земи на юг от Дунава след 1091 г. се оказала невъзможна за тях и Византия отново възстановила, поне номинално, своя контрол в областта. Въпреки това, липсата на достатъчно ресурси за поддържането на войски и крепости там в достатъчно количество, както и пълния провал на опита за защита на дунавската граница с помоща на федерати, навели византийското правителство до идеята за продължаване на стратегията на отбрана основана на “ничия” земя и след 1091 г. Така, поддържането на крепости в Подунавието били почти напълно прекратено (с изключения на Исакча и Варна ?), и дори било ограничено заселването на обикновенно население и развитието на земеделието там, като с тези мерки се постигнало оформянето на тези земи като диви и почти ненаселени области, едно продължение на “Великата българска гора” в източна посока. Въпреки временното и частично заселване на някои федерати от руски произход, така оформената “санитарна” зона продължила съществуването си изглежда чак до възстанието на Асеневци, като в нея било развивано предимно екстензивно скотовъдство, осъществявано най-вече от подвижно, влашко (най-вероятно в професионален, а не етнически смисъл) население. Малко на брой и водещо предимно полуномадски начин на живот, това население не били заинтересувано, а и нямало практическите възможности за поддържането на заварените там в добро състояние крепости, освен като временни убежища от неприятели или от природните стихии, като оградени места за своя добитък, като временни селища (в случаите на запазване в тях на годни за използване жилища) и др. Поради това, в немалка част от многото, предимно ранновизантийски крепости, запазени в Подунавието, имало повече или по-малко постоянно присъствие, но те не били постоянно използвани и поддържани като укрепления, като за това липсвало и удобрението на централната власт, която не е имала полза от съществуването на укрепени центрове на това недотам лоялно към нея население. Така, през 1185 г. желаещите отцепването си от Империята жители на Мизия и предвождащите ги братя Асен и Петър, изглежда не притежавали годни за продължителна отбрана срещу византийската армия крепости – обстоятелство принудило ги да предприемат възможно най-бързо строежа на нови, или укрепяването на вече съществуващи крепости. Същевременно нуждата от осъществяване на ефективен контрол над освободените територии довело до оформянето (или по-активното използване) на система от линейни укрепителни съоръжения в проходите на Стара планина, които разбира се не можели да спрат походите на византийските армии, но с които се е контролирало движението на хора, техния добитък и имущество между областите на юг и север от Балкана. Малкото време до първия поход на император Исак II Ангел през 1186 г. най-вероятно не позволило на възстанниците да завършат изграждането на своите отбранителни съоръжения, като поради това те се оттеглили на север от Дунава, оставяйки Подунавието под ромейски контрол. Въпреки това, липсата на годни за използване укрепени центрове, както и недостатъчните човешки и материални ресурси не позволили и на императора да възобнови и остави гарнизони в съществувалите крепости, като византийското присъствие в разбунтувалите се територии било ограничено с оставянето на относително малка по своята численост, изглежда мобилна войскова единица. Същевременно, в източните части на областта било предприето възстановяване и доукрепяване на някои крепости, като Велики Преслав и Варна, които е трябвало да прикриват проходите в източна Стара планина, заплашвайки същевременно във фланг завърналите се в Мизия възстанници. До следващия поход на Исак II Ангел през 1188 г. там било завършено укрепяването на техния основен център – Ловеч, който издържал продължителна обсада. Подобна била ситуацията и при третия поход на императора в Мизия, когато Асеневци се затворили в Търново, което също издържало византийския натиск. Укрепени в кратки срокове, с цел издържането на продължителна обсада, крепостните съоръжения и на двете крепости били изградени с използването на хоросанова спойка и вътрешни сантрачи, като при Търново, поради по-голямата дължина на укрепленията му, във вътрешността на стените му било прилагано и спояване на кал. Същевременно, във височина, отново поради недостатъчните ресурси и време, използваните крепости били съоръжавани с дървени кули, а подстъпите към тях били преграждани и с навързани една с друга коли. Така, използваната тактика от Асеневци в много отношения се доближавала до тази на печенегите близо столетие преди това, като и сега се целяло изтощаването на противника в безплодна и продължителна обсада, след свалянето на която, при неговото остъпление той е бил нападан със всички налични сили (както при разгрома на Исак II Ангел през 1190 г.). Претърпяното поражение, както и очевидната невъзможност на византийската армия да превземе разположените на недостъпни височини основни български крепости, показали ясно пред ромеите безперспективността от нападения в Подунавието. Постигнатата победа позволила и на българите да предприемат мащабна настъпателна кампания, при която на първо време били превзети последните византийски крепости в областта – Велики Преслав и Варна, като последната била поставена отново под византийски контрол по-късно. Същевременно пренасянето на военните действия изцяло в земите на юг от Стара планина изглежда довело и до временно забавяне на крепостното строителство в Мизия, като основно били строени укрепени резиденции на новите господари на областта (в Търново, Ловеч, Червен и възможно Преслав). Наред с това, в самото начало на XIII в. бил унищожен и последният опорен пункт на Византия в областта – Варна, като вероятно нужда от изграждането на нови крепости и укрепяването на вече съществуващите там възникнала едва след завладяването на Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход и възникването на Латинската империя, показала своите завоевателни стремежи и по отношение на Българското държава. Така, в резултат на предприетите от българите укрепителни дейности, в началото на XIII в. бил осъществен строежът на нови и възобновяването на стари крепости около столицата Търново, като Ряховец, първоначалната кула при с. Крамолин и възможно Килифарево, с което започнало оформянето на укрепителната система на Второто българско царство. |
